Домашното насилие е хроничен и систематичен проблем в България. В поредицата ни от мултимедийни документални истории представихме истинските и емоционални разкази на жени, оцелели след домашно насилие. Те са от всички краища на страната, на всякаква възраст и с всякакъв социален статус. Сега е време да погледнем на темата фактологично.
Проблемът
През 2024 г. поне 20 жени са били убити в условие на домашно насилие. За същия период са издадени и 5252 заповеди за защита на жени и деца от насилници.
Основните видове насилие са:
- физическо – удари, блъскане, нараняване;
- психическо – обиди, манипулация, унижение, контрол;
- икономическо – лишаване от финансови средства, изолация от работа и приятели;
- сексуално – насилствен секс или сексуално унижение.
Насилието над жени в ЕС
Последният доклад на „Евростат“ по темата показва, че 30,7%, или всяка трета жена в Европейския съюз, е била жертва на някакъв тормоз през живота си – физически, сексуален или чрез заплахи. Най-много такива сигнали има във Финландия (57,1%), следвана от Швеция (52,5%) и Унгария (49,1%).
Изненадващо – в другия край на статистиката, на последно място – е България.
Едва 11,9% от българките са заявили, че са изпитвали върху себе си някаква форма на насилие.
Така излиза, че България е най-безопасната страна за жените в целия Европейски съюз.
Звучи ли обаче реалистично това твърдение и може ли у нас наистина да има почти 5 пъти по-малко насилие спрямо жени в сравнение с Финландия?
Според експертите, които от години работят с пострадали от насилие, отговорът е „Не“. А данните са изкривени.
Причините за това са много. От една страна е високият толеранс на обществото ни към насилие. От друга страна – липсата на достатъчно сигнали, подадени от самите пострадали. Често те се страхуват, а и не вярват, че институциите могат да им помогнат.
Не че няма насилие – то просто не се съобщава, а понякога дори не се разпознава като такова от самите пострадали. Обикновено само най-тежките му форми излизат на повърхността.
Данните от България
Горното предположение се доказва и от представително национално изследване, направено от „Тренд“ и поръчано от „24 часа“ през 2024 г.
Според него 40% от българите твърдят, че техен близък или познат е пострадал от домашно насилие. 48% смятат, че проблемите в семейството трябва да се разрешават само в семейството. Според 18% има случаи, в които домашното насилие е заслужено, а според 11% – пострадалите от домашно насилие сами са си виновни. 13% пък мислят, че социалната изолация и удрянето на шамар не са домашно насилие, а според 25% обидите, заплахите и псувните също не са домашно насилие.
Тези данни се тълкуват като обезпокоителни. Една пета от българските граждани все още смятат, че домашното насилие е нещо нормално, а половината – че то е семеен проблем. Те показват нагледно и високия толеранс към такова насилие. Според Мария Чомарова, директор на фондация „Анимус“ и психотерапевт, чието интервю може да чуете тук, обаче – домашното насилие не е личен, а обществен проблем.
Случаят „Дебора“ и защо трябва да се говори за домашното насилие
През 2023 г. случаят „Дебора“ с момичето от Стара Загора, нарязано с макетен нож от бившия си приятел, разтърси българското общество. Последваха мащабни протести, хиляди медийни репортажи и публикации, оживени дискусии в социалните мрежи. Темата бе на преден план дълго и напоително.
И това е оказало влияние.
Следващата 2024 г. е рекордна по брой подадени сигнали (53 000) и заповеди за защита (5252) на пострадали от домашно насилие, съобщава докладът за Правата на човека в България на БХК. Според доклада това не е задължително белег на негативна тенденция, а може да означава обратното – по-силна обществена чувствителност и по-сериозно разпознаване и осъждане на проблема, както и на по-често търсене на защита от страна на жените в ситуация на риск и на домашно насилие. По-малкото докладвани случаи в предходните години пък най-вероятно означават, че насилието е оставало заключено у дома.
Закон за защита от домашното насилие
Може би най-спорният въпрос за домашното насилие е законодателната рамка. От една страна, гражданският сектор настоява за по-добри закони и най-вече за по-ефикасното им прилагане, от друга – темата често бива използвана за пропагандни и популистки цели, за разпространение на дезинформация и политически дивиденти.
Най-известният пример за това е вече до болка познатата „Истанбулска конвенция“, която така и не бе ратифицирана от България.
Нейната цел бе превенция на насилието на жени и домашното насилие и защита на пострадалите и техните права. Но вместо това тя бе представена като разпространение на „джендър идеология“, която цели да нормализира хомосексуализма и противоречи на традиционните семейни ценности.
Така години наред българското законодателство остава непроменено и неефикасно, въпреки многократните опити на отделни политически сили.
През 2023 г., отново след случая „Дебора“, най-сетне бе намерена политическа воля за законодателни промени. Повечето от тях влязоха в сила на 1 януари 2024 г.
Една от най-сериозните е изменението на чл. 93, т. 31 от НК, с което отпадна изискването за системност на насилието, за да бъде признато то за престъпление. Това води до 4 пъти повече досъдебни производства, образувани от прокуратурата през 2024 г., спрямо предходния период. Все още обаче много малка част от тях (27%) влизат в съда. От 1133 разследвания – 185 лица, обвинени в домашно насилие, са били осъдени.
Според експерти друга ключова промяна бе и удължаването на срока за подаване на молба за домашно насилие от 1 на 3 месеца, което дава възможност на пострадалия от насилие да се съвземе от преживяното и да потърси защита на правата си.
Сред другите важни промени са:
- значително разширяване на кръга хора, които могат да търсят помощ за домашно насилие;
- пострадалите вече могат да получават безплатна правна помощ;
- тотална забрана за всякакъв контакт между извършителя на насилие и пострадалия;
- създаване на Национална информационна система за домашно насилие, която да следи смъртните и тежките случаи на домашно насилие, като досега това се правеше само от НПО сектора и медиите;
- създаване на Национален съвет по превенция и защита от домашното насилие, който да следи за приемането и прилагането на всички мерки – той обаче все още не е започнал да функционира.
И докато промените със сигурност са стъпка напред и са позитивни – според гражданския и неправителствен сектор – те не са достатъчни. А най-големият проблем е тяхното прилагане. Много от тях са формални и само на хартия.
Ключови аспекти на мерките продължават да не са изпълнени до ден днешен. Липсва и обещаната подкрепа на държавата към НПО-тата, които се борят за превенция, както и към кризисните центрове, които поемат пострадалите на първа линия. Предвидените 450 000 лева от националния бюджет за специализирани програми остават неизползвани. Самите кризисни центрове са крайно недостатъчни и в много градове въобще няма такива.
Планираните програми за възстановяване на пострадали от домашно насилие – също все още не функционират.
Липса на правоприлагане
Общоизвестен е и проблемът с правоприлагащите органи. По закон полицията е длъжна да се отзовава на всеки сигнал за домашно насилие. Ако има опасност за пострадалото лице – да предприеме мерки и да задържи извършителя на насилие, осигурявайки безопасност на пострадалата.
В множество от случаите обаче, полицията не взема адекватни мерки при подаден сигнал и се стига само до предупреждение. За съжаление, дали ще се предприемат мерки все още често зависи и от личността и мотивацията на полицаите. Често има истории по медиите, в които се съобщава как при идване полицията не е направила каквото и да е. Много жени, пострадали от домашно насилие споделят, че случаите им са били неглижирани и че полицаите си затварят очите или дори не разпознават домашното насилие. Това пък води до обществено недоверие, че полицията е способна да се справя с такива казуси и съответно – до по-малко сигнали.
Експертите изтъкват факта, че липсва капацитет и специализирана подготовка. Много от полицаите просто не са обучени за работа с пострадали на насилие.
Психологически и социален аспект на насилието
Психологическият аспект на насилието е един от най-съществените. Основа на насилието в една токсична връзка е борбата за власт и контрол. Доказано е, че хората, които като деца са били поставени в условие на токсична семейна среда, особено сред родителите, са много по-склонни в своята зрялост да станат насилник или жертва на насилие. Често тези хора повтарят моделите или търсят „втори шанс“ да поправят травматичното си детство чрез настоящата връзка.
Изключително трудно е да се избяга от този цикъл, защото много от жертвите се сблъскват със:
- страх и заплахи – от ескалация на насилието, от преследване и др.;
- липса на подкрепа – няма къде да отидат, нито на кого да разчитат;
- икономическа зависимост – няма средства за самостоятелен живот, целият ѝ живот е определян от насилника;
- Срам и вина – страх от осъждане от обществото и средата, ако е останала такава; срам, че човек сам е избрал партньора си и се е вкарал в тази ситуация; признаването, че връзката е токсична, валидира собствената вина.
- надежда за промяна – често насилникът обещава, че ще се промени;
- страх за децата – страх, че ще останат без баща или майка или ще бъдат травмирани от раздялата;
- манипулация – всичките ѝ форми на нарцисизъм – гаслайтинг, любовно бомбардиране, лъжи, заплахи;
- социални нагласи – патриархални убеждения, че семейството трябва да се пази на всяка цена и че мъжът има правото да дисциплинира жена си физически.
Изключително трудно е хората в такава връзка да признаят пред себе си разбитата си мечта – това, че връзката или бракът им е провал и че са избрали насилник за партньор. Интимните връзки са най-важното нещо в емоционалния ни живот – те са нашите мечти, очаквания, чувство за смисъл и сигурност – минало, настояще и бъдеще. Да приемем, че всичко това трябва да приключи, че копнежите за щастие са били илюзия, че сме направили грешен избор, е дълъг процес на осмисляне, съпроводен със скръб и период на траур.
Не на последно място – токсичните връзки често действат като наркотик, при това буквално и физиологично. След агресия често следва разкаяние, обещания за промяна и кратки периоди на „меден месец“, което поддържа надеждата за промяна. Този цикъл води до пристрастяване, подобно на наркотична зависимост – редуването на страх и кратки моменти на обич се характеризира със силен емоционален заряд.
Мит е, че домашното насилие е разпространено само сред ниските социални кръгове. Независимо от възраст, социален статут, професионални и финансови възможности – никой не е застрахован от него.
Това е само малка част от големите психологични и социални бариери, които принуждават много жертви да остават в условие на насилие, да не търсят помощ или дори да не си признават, че се намират в това положение.
Как да помогнем
Ето защо хората, пострадали от домашно насилие, се нуждаят от подкрепа. Ако можеха да се справят сами – нямаше все още да са там. Това обаче е трудно, защото често самият извършител на насилие се старае да ограничи или напълно да изолира пострадалото лице от семейството, близките и външния свят.
Затова и всяка протегната ръка – от близък или приятел, може да изиграе фундаментална роля за прекъсване на кръга от насилие.
Въпреки че темата е изключително тежка, надежда и спасение винаги има.
Индивидуално:
- търсене на помощ – от неправителствени организации;
- психотерапия – работа по осъзнаване на собствените нужди, граници, травми; подкрепа в процеса на вземане на трудни решения – фондация „Асоциация Анимус“ и социални услуги;
- постепенно изграждане на вътрешни ресурси и увереност, за да може жертвата да приеме загубата и да предприеме действия за напускане на връзката.
Близки и приятели:
- подкрепа без осъждане и натиск – пострадалите от домашно насилие лица не се нуждаят от съвети като „Тръгни си веднага!“, а от разбиране, изслушване и емоционална подкрепа. От човек, който с поведението си създава пространство на безопасност, където пострадалата да се чувства сигурна да сподели без вина и страх от осъждане;
- създаване на алтернативна мрежа за сигурност – осигуряване на място за живеене, финансова и морална подкрепа;
- насърчаване на разговор с професионалисти.
Какво да правим, ако сме свидетели или близки?
- Не пренебрегвайте сигналите! Дори само една дума на подкрепа или подаване на сигнал могат да спасят живот.
- Не осъждайте жертвата и не я обвинявайте за избора ѝ.
- Подайте сигнал при опасност! Дори ако пострадалото лице от домашно насилие отрича, полицията е длъжна да реагира.
Сигнали за непосредствена опасност се подават на ЕЕН 112. В случай че лицето иска да поговори за преживяното насилие и да получи помощ, може да се обърне към Националната гореща телефонна линия за пострадали от насилие, управлявана от фондация „Асоциация Анимус“ – 0800 1 86 76 / 02 981 76 86. Линията е достъпна 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Тя предоставя безплатна и анонимна помощ на пострадали от домашно насилие, сексуално насилие, трафик на хора и други форми на насилие. На нея можете да получите професионална подкрепа и напътствия за следващи стъпки, както и безплатна юридическа консултация всяка сряда между 17:30 и 21:30 часа.