Малко са темите в българската политика, които се повтарят с такава предвидимост, както разговорът за ромския вот. Преди всеки изборен ден от телевизионните студия и от социалните мрежи се надига един и същ рефрен: ромите „продават гласовете си", ромските квартали „решават изборите", купеният вот „изкривява резултата". Звучи убедително. Проблемът е, че не издържа на проверка с числата.
А числата са важни, защото зад тях стоят хора. Хора като Зоя, 81-годишна жена от сливенския квартал „Надежда", чиято пенсия е 390 евро и която продава найлонови пликчета с пуканки и захарни петлета на ъгъла, „когато има деца навън". Когато такива хора отидат до урната, те не отиват да изкривят някакъв резултат. Отиват, защото вярват - „поне малко", както сам ми каза един друг съкварталец.
Демографията не лъже
Първият мит се разпада още на ниво аритметика. Дори ако допуснем, съвсем неоснователно, че всеки ромски глас е купен или контролиран, тази общност просто няма числеността да обърне национален резултат.
По данни от Преброяване 2021 на Националния статистически институт (НСИ) едва 266 720 души, или 4,4% от населението, се самоопределят като роми - спад спрямо 325 343 души (4,9%) през 2011 г. По неофициални оценки, които отчитат неподаването на етническа принадлежност, делът се движи между 8 и 10%, или между 600 и 750 хиляди души.
Но дори тази по-висока граница е подвеждаща за изборния анализ: 26,6% от ромите са на възраст между 0 и 14 години - това е най-младата общност в страната и същевременно една от най-бързо намаляващите. Огромна част от тях изобщо нямат право на глас.
Към това се добавя териториалното разпределение. Ромският вот е концентриран в няколко области - Сливен (15,3%), Монтана (11,5%), Шумен (8,0%), Добрич (7,2%) и Ямбол (7,1%). Дори там, където делът е най-висок, той остава малцинство сред общото население с право на глас.
Разглеждането на цялата общност през един-единствен етнически поглед води до неточни заключения, защото ромите, като всяка друга група, гласуват различно според възраст, образование и социално-икономически статус.
Числата от урната
Вторият мит за тълпите, които се редят пред урните срещу заплащане, се срива при анализ на изборните протоколи.
В осемте секции на сливенското VI ОУ „Братя Миладинови", където гласуват само жители на „Надежда", избирателната активност от години се движи между 5 и 13%.
На парламентарния вот през октомври 2024 г. от над 9 000 имащи право на глас в урните се озоваха едва 486 бюлетини. Това е активност от 5,3%, или цели 33 процентни пункта под средната за страната (38,9%). С други думи, ромската активност в този квартал беше около седем пъти по-ниска от националната.
Това не може да бъде поведение на общност, чийто вот „решава" каквото и да било. Това е поведение на хора, които са се отказали от изборния процес. И когато разпределението на гласовете в квартала се сравни с това в българското мнозинство, се вижда още нещо: то до голяма степен съвпада.
Ако купуването на гласове беше масово и определящо, този модел не би съществувал. Купеният вот съществува, но е твърде малък, за да направи съществена разлика на парламентарни избори.
Бедността, а не ромите
Защо тогава наративът оцелява? Защото е удобен. Той позволява на партиите да обясняват загубите си с „манипулация", вместо да си правят равносметка. И отклонява вниманието от истинския проблем.
А истинският проблем е бедността. По данни на НСИ от изследването SILC 2024 78,3% от ромите в България живеят в риск от бедност или социално изключване. Това е най-неблагоприятното положение от всички групи в страната в изследването.
Когато живееш в такава несигурност, всяка стотинка тежи. Предложените 50 лева срещу глас означават храна за няколко дни. Това е икономиката на оцеляването без значение дали сте съгласни или не.
Именно тук се намества клиентелизмът. В квартали като „Надежда", който е ограден с бетонни стени, с два изхода и десетилетия отсъстваща държава, местните посредници заместват институциите. Партиите се появяват веднъж на четири години, обещават асфалт и вода, и изчезват. Така изборите се израждат в транзакция, а демокрацията влиза в режим, който можем да наречем „замразена демокрация", където процедурите се запазват, но съдържанието е обезсилено.
Изборите от 19 април 2026 г. предложиха интересен тест за всички тези тези. На национално ниво те бяха т.нар. critical election. Партията на бившия президент Румен Радев „Прогресивна България" събра 44,59% от гласовете и самостоятелно мнозинство, каквото страната не беше виждала от 1997 г., докато ГЕРБ-СДС се срина до исторически минимум, а БСП за първи път остана извън парламента. Активността скочи до 51,11% или с над 11 пункта над предходния вот.
В „Надежда" обаче активността остана ниска - около 10% в „Братя Миладинови". Вълната на Радев стигна и дотам - формацията беше водеща сила и в Сливенска област, но не върна отчуждените избиратели пред урните. Това, което се промени, беше посоката, а не масовостта. Срутването на традиционните търговци на ромския вот освободи електорално пространство, а засиленото полицейско присъствие срещу купуването на гласове ограничи възможностите за организиран натиск, без значимо да повлияе на и без това ниската активност.
Остава отвореният въпрос дали тази подкрепа ще бъде оправдана, или ще се превърне в поредния разочароващ цикъл. Преди вота Ромало изпрати шест въпроса до всички партии с прогнозен парламентарен потенциал - за жилищна политика, образование, заетост, дискриминация. Нито една не отговори. Когато близо десет процента от гражданите получават нула процента внимание, проблемът вече не е ромски. Той е демократичен.
„Прогресивна България" има самостоятелно мнозинство и не може да се крие зад коалиционни компромиси. Ромските квартали с проблемите си в образованието, здравеопазването и инфраструктурата ще бъдат лакмусът дали новото управление е различно. Защото демокрацията се гради не върху бетонни стени и предизборни обещания, а върху доверие, участие и равни възможности.
А един от съкварталците на Зоя го формулира по-точно от всяка социология: „Ако и този път ни излъжат, следващия път просто няма да ходя. И не само аз. Половината квартал."
Фондация „Документалистите“ реализира инициатива, подкрепена от Институт „Отворено общество“ – София и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта „Устойчивост на медиите“ (Media Resilience). Изразените възгледи и мнения са единствено на авторите и не отразяват непременно позицията на Европейския съюз, Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или Институт „Отворено общество“ – София (OSIS). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито OSIS носят отговорност за тях.