Къде ще се крием в случай на бедствия и войни?
Никъде.
И няма нужда отговорът да бъде протакан до края на статията, за да държи читателя в очакване. Така, както информацията за колективните средства за защита трябва да бъде обществено достъпна, трябва да получаваме бързи и конкретни отговори на въпросите, касаещи сигурността ни.
Войни, геополитическа обстановка, страх, отчаяние са само част от причините през последните години подземните пространства на София да привличат интереса не само на жителите на града, но и на местната власт и държавните институции.
По данни на главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ (ГДПБЗН) към 2026 г. в България има стотици регистрирани колективни средства за защита, като най-голямата концентрация е в София. Състоянието им обаче е различно – част от тях могат да бъдат използвани незабавно, други се нуждаят от ремонт или подготовка.
Изграждането и поддържането на колективните средства за защита се регламентира от специална наредба на Министерския съвет. Основните изисквания към тях включват:
● капацитет и защита – изолация срещу въздушно нападение, отровни вещества, радиоактивност и биологични агенти;
● вентилация и животоподдържане – наличие на автономни филтровентилационни системи, осигуряващи чист въздух;
● аварийни изходи – задължителни втори (резервни) изходи, които не се намират в основната сграда.
В публичното пространство понятията „бункер“, „скривалище“ и „противорадиационно укритие“ често се използват като синоними. В нормативната уредба обаче те имат различно значение.
Бункерът представлява специално проектирано защитно съоръжение с висока степен на устойчивост срещу взривна вълна, проникваща радиация и в някои случаи химически или биологични агенти. Обикновено разполага със самостоятелни филтровентилационни системи, аварийно електрозахранване, водоснабдяване и възможност за автономен престой.
Колективното скривалище е предназначено да защити група хора при въздушно нападение и други извънредни ситуации. Може да бъде разположено в подземните части на обществени, административни или жилищни сгради и трябва да отговаря на изискванията на Наредбата за условията и реда за изграждане, поддържане и използване на колективните средства за защита.
Противорадиационното укритие има по-различна функция. Проектирано е основно да намалява въздействието на радиоактивното облъчване и радиоактивния прах, но не осигурява същото ниво на механична защита като специализираното скривалище.
След политическите промени през 1989 г. интересът към тези съоръжения постепенно намалява. Част от тях са изоставени, други сменят предназначението си, трети остават собственост на различни държавни институции или общини – без необходимите средства за редовна поддръжка.
Съществена институционална промяна настъпва през 2009 г., когато с изменения в Закона за Министерството на вътрешните работи самостоятелната държавна агенция „Гражданска защита“ е закрита като отделна структура и функциите ѝ са прехвърлени към главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ (ГДПБЗН) в МВР. От този момент дейностите по превенция, защита при бедствия, аварии и управление на колективните средства за защита се осъществяват от единна структура.
Въпреки административното обединяване експерти по сигурността нееднократно отбелязват, че през следващите години темата за гражданската защита остава в периферията на обществения дебат. Много от съществуващите укрития не се модернизират, регистрите невинаги са актуални, а голяма част от населението не знае къде се намира най-близкото колективно средство за защита и при какви условия може да бъде използвано.
Едва след 2022 г., на фона на войната в Украйна, темата отново получава по-видимо място в дневния ред на държавните институции. ГДПБЗН започва актуализиране на регистрите, извършват се проверки на техническото състояние на съоръженията и се поставя въпросът за необходимостта от модернизация на системата за колективна защита.
Това поражда и логичния въпрос защо няма публична карта с точните им местоположения.
Сред най-разпространените митове по темата е, че метрото автоматично представлява огромен бункер за населението. Реалността е по-сложна. Част от метростанциите в София са проектирани така, че при определени извънредни ситуации да могат да изпълняват функции на защитени подземни пространства. Това обаче не означава, че цялата метросистема е колективно убежище или че е оборудвана и поддържана като такова. Различните станции са изграждани през различни периоди и по различни технически проекти, а основното им предназначение остава транспортно. Поради това метрото не може да замести националната система от граждански укрития, а ефективността на съществуващата защитна инфраструктура зависи от нейното реално състояние и поддръжка.
Според Закона за защита при бедствия и подзаконовите нормативни актове организацията на колективните средства за защита е ангажимент както на държавата, така и на местните власти и собствениците на определени обекти. ГДПБЗН извършва проверки, води регистри и контролира готовността на съоръженията, докато общините имат задължения, свързани с поддръжката на обектите, които са тяхна собственост.
Най-сериозният проблем днес не е липсата на нормативна уредба, а реалният капацитет на системата. Дори наличните укрития да бъдат приведени в готовност, те не могат да осигурят защита за цялото население на страната. Именно поради това през последните години все по-често се говори за необходимост от инвестиции в тяхната модернизация.
Сравнението с някои европейски държави показва различен подход към гражданската защита. Финландия поддържа една от най-развитите системи за граждански укрития в света, като законодателството задължава изграждането на защитни помещения в голяма част от новото строителство над определени параметри. По официални данни на финландските власти страната разполага с десетки хиляди граждански укрития, способни да поемат значителна част от населението.
Швейцария следва сходна философия вече от десетилетия. Федералното законодателство предвижда осигуряване на места за укритие за практически цялото население чрез комбинация от обществени и частни защитени помещения. Системата се поддържа регулярно и е част от националната политика за гражданска защита.
В Швеция също се инвестира активно в модернизацията на системата. След променената среда за сигурност в Европа шведските власти възстановиха обучението на населението по гражданска защита и започнаха обновяване на съществуващите укрития. В страната функционира публичен регистър, чрез който гражданите могат да проверят къде се намира най-близкото обществено укритие.
През последните години все по-често се говори за т.нар. препърство (от англ. prepper – човек, който се подготвя предварително). Това движение възниква в Съединените щати още през втората половина на XX век, но придобива по-голяма популярност след пандемията от COVID-19 и войната в Украйна.
Основната идея на препърството не е изграждането на скъпи бункери, а готовността едно домакинство да може да се справи самостоятелно през първите часове или дни на криза. Макар в публичното пространство препърите често да се свързват с подземни бункери и апокалиптични сценарии, в действителност повечето от тях поставят акцент върху практическите умения, добрата организация и готовността за различни извънредни ситуации – от природни бедствия и продължителни прекъсвания на електрозахранването до военни конфликти. В България тази общност остава сравнително малка, но интересът към темата постепенно нараства на фона на заплахите за сигурността в Европа.
У нас през последните години се развива и пазарът на частни защитени помещения. Компании предлагат проектиране и изграждане на индивидуални бункери или адаптиране на съществуващи подземни пространства към по-високи стандарти за сигурност. Това обаче остава решение, достъпно за ограничен кръг хора. Дори най-модерните частни съоръжения не могат да заместят обществената система за защита, която трябва да бъде достъпна за всички граждани.
Истинският въпрос следователно не е дали в България съществуват бункери. Те съществуват. Не е и дали в София има подземни пространства, способни да бъдат използвани при извънредни ситуации. Има такива.
Въпросът е друг.
Разполагаме ли с актуална информация за тяхното състояние? Знае ли всеки гражданин къде трябва да отиде при реална опасност? Има ли достатъчен капацитет, за да бъдат защитени хората?
Гражданската защита не започва с дебелите бетонни стени, а с ясните правила, поддържаната инфраструктура и навременната информация. Именно там България все още има какво да наваксва.
Ако искате да четете още такива истории, подкрепете ни с месечно дарение.
Най-важният спонсор за една независима медия е нейната аудитория.
Фондация „Документалистите“ реализира инициатива, подкрепена от Институт „Отворено общество“ – София и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта „Устойчивост на медиите“ (Media Resilience). Изразените възгледи и мнения са единствено на авторите и не отразяват непременно позицията на Европейския съюз, Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или Институт „Отворено общество“ – София (OSIS). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито OSIS носят отговорност за тях.